Слово за Яворов

Ина Иванова

13.01.2026 г.

Уважаеми дами и господа,

скъпи жители и приятели на Чирпан,

И поетиката, и съдбата на Пейо Яворов са пронизани от дълбок трагизъм - функция на раздвоеното, на разтерзаното в търсения човешко съзнание.

Именно при Яворов в най-висока степен сякаш е кристализирала митологизацията на личната съдба - поетът надхвърля с боя си и чирпанлията Пейо Крачолов, и македонския харамия, и телеграфиста от Анхиало, и драматурга на Народния театър, и мъжа в светските столични салони. Ръстът на Словото хвърля сянка върху личната му съдба, а животът и двойният му опит за самоубийство създават един от най-драматичните и устойчиви митове в българската литература.

Около 1898 година Пейо Тотев Крачолов започва да подписва публикациите си в периодичния печат с псевдонима Яворов, даден му от Пенчо Славейков - неговият духовен наставник. И новото име сякаш орисва чирпанлията, който до края на века, в който е роден, работи като телеграфопощенски чиновник в Чирпан, СтараЗагора, Сливен, Стралджа, Анхиало и София.Орисва го да стане зам.-директор на Народна библиотека, да посети Женева, Виена, Париж, където да води наситен творчески живот, да бъде после обичан и мразен като драматург на Народния театър. Яворов обаче живее най-интензивно отвъд социалните си роли - във великата самота на поетите, в дълбоката и болезнена прозорливост на надарените.

В 1900 година, точно на ръба на новото столетие, Пейо се мести в София. До 29 октомври 1914 година, когато избира отровата и куршума, за да прекрати физическия си живот, той подписва и стихотворенията, и пиесите си единствено с П.К.Яворов. Поетът, който навакса естествения еволюционен път на лириката ни и я направи равна на европейската от своето време, поетът, превърнал личната си съдба в огледало на модерните търсения.

Яворов не се страхува да надникне в бездната на самотата, нищо, че вече знае - тя също ще се взре в него. (според антологичния афоризъм на Ницше: „А когатодългогледаш в бездната, безднатазапочвадагледа в теб.“ В това нищо Яворов се взира без пощада към себе си. Разбира се, културната среда, която обитава поетът, е силно повлияна от ницшеанската философия. Модернистите обръщат взор към разломеното човешко битие, към екзистенциалното, към трагическото съзнание и бунта срещу моралните норми.

Първата четвърт на ХХ век е време, в което човешките ценности са подложени на преоценка и безжалостни съмнения. Личността, индивидът вече се е самолишил от опекунството на Бога, свръхчовекът изправя рамене, но в самота - върху тях, като върху плещите на древногръцкия Атлас, тегне несподелима отговорност. Отговорността за избора, който ни е дадено да правим. Това е началото на века, в който впрочем човеците ще се избиват в две световни войни, а въпросите, които терзаят поетите, писателите и философите, носят пределно интензивна екзистенциална насоченост: кой съм, какъв е смисълът на съществуването ми?

Яворов пророчески усеща разпада на старите светове, тревожната поява на нови, несигурни хоризонти. В неговите стихове азът е разкъсан между светлината и мрака, между вярата и безверието, тревожен и безпокоен. Не ли той е поетът, който изведе чрез словото си пронизващото чувство за изгубеността на човешкото същество в немислимите, космични разстояния на съществуването: неговият лирически аз знае „хаосите“, „предвечните води, всевечните води“, обитава „извънсветовни блянове в студа“...

Метафизическата му откъснатост по после ще бъде вербализирана от критиците с определението „непроницаемияЯворов“.

„Погледай - връх е, самота” изповядва лирическия герой в „Песен на песента ми”, предчувствайки сякаш немилостивата дистанция между поета и времето му, но и между поета и столичното общество. Там, където е бил приет и тачен, Яворов ще бъде отхвърлян, самотността ще се стовари върху него, заедно със задействаната машина за слухове, обвинения и морални присъди.

Влиятелният поет и драматург, визионерът, ще се превърне в мишена. Но не е ли тази история твърде често срещана? Ние рядко градим признателност приживе и не подхранваме обичта си към тези, които съзидават. Отговорността им да дадат, да оставят, често е платена с неразбиране или остракиране от обществото. България неведнъж е убивала поетите си, а после публично и в самозабвение е ридала за загубата им.

Яворов обаче е обичан силно именно като поет - и приживе, и след това. „Молепсан“ е, ако ми позволите да взема тази дума от негово стихотворение. Поетичният му гений се оттласква от традициите и не може да бъде побран в конкретно определение, неговата поезия кара читателите да се изправят на пръсти, да преодоляват границите на очакванията си, да се усъмняват както в ролята му на правоверен символист, така и в полагането му единствено в модернистичната парадигма или в тази на поетите, адепти на социалната чувствителност.

През 1934 г. Вл. Василев споделя, че като поет Яворов успява да се изплъзне от естетическите критерии на своите създатели и да надскочи визиите на литературните авторитети за себе си, за собствената си литературна личност: „Яворов ни постави пред много загатки [...] Сетне съвсем се откъсна от нас и почна да говори за неща толкоз много негови, че ни подлагаше на изпитание да го следваме. Сякаш излезе из духовната ни орбита. Но и тогава той запазваше своята власт над нас.”

За д-р Кръстев и Пенчо Славейков, а после и за Вл. Василев, Яворов винаги е бил енигматично изплъзващ се, неясен, тревожно плашещ. Въпреки че е несъмнено естетически ценен тъкмо там - в поетичните му търсения, в забулено-здрачния език, в мрачната метафорика - оттам идващите след него нови поколения поети ще продължат, а после и ще се дистанцират.

И понеже - отвъд биографизма - всеки поет постига максималната, провидческа яснота за идентичността си именно през словото, точно в поезията си Яворов може да бъде интерпретиран и откриван от всяко следващо поколение. „Пръстовият отпечатък“ на душата му е изстрадването, готовността да се стигне до корен, до прах, защото човекът при Яворов е духовносъщество, битуващоотвъдледениясвят на реалността. Ето защо мотивът за пламъка, така често срещан и в любовната, и във философската му поезия, кристализира в прочутото „аз не живея, аз горя“ и скрито диалогизира с постулата на свети Августин, че мракът не е субстанция, а отсъствие на светлина.

Мракът няма тяло, няма плът, казва бащата на средновековната мисъл. Мракът е повседневен, част от дуалистичната природа на света, но и от психичната природа на човека, напомня поетът. Освен участта, имаме избор. Именно човекът, правещ избор - и житейски, и в темите, които вълнуват Яворов, е част от митологемата за него. Самотникът, платонически влюбеният и позналият терзанията на плътта, безпокойният, слепият прорицател, призоваващият смъртта: „майкатавелика, и кретамазмагесан/ отнея — и следнея — посвояземенпът“.

Пейо Яворов е поетът на модерния човек, той изговаря нашите вътрешни кризи и страхове. Затова и нему е позволено да погледне напред, към нас, идващите поколения. И днес, сега, отвъд ръба на следващия век, ние също сме поставени пред избори. Не просто лични, а социално-политически. И, струва ми се, можем да си въобразим високата, слаба фигура на поета, който гледа към нас от онзи прозорец от стихотворението „В часа на синята мъгла“, прошепвайки „Деца, боя се зарад вас“. Този страх носи и прозрение, и вероятното подозрение, че идващото винаги изглежда по-сложно, по-смущаващо, по-опасно. И зарад нас обаче поетът знае, че времето на всяко човешко същество върви от изгрев към заник, и вероятно единствено важното е да правим разлика, да правим избора си между „честта“ и „позора“.

Колкото до и коничната за българската поезия фигура на Пейо Яворов, дължим му единствено милост. И обичта си.

И ето в оня час на синята мъгла,

когато млъква шум и тишината стене,

при своите прозорци седнали без мощ,

спомнете си, деца, спомнете си за мене

и прошепнете - лека нощ!